Значи имам една тревога, която постоянно ми е в главата. Ще я споделя, за да ми олекне.

В квартала има едно куче, което се казва Страцимир. Е всъщност само аз му викам така, защото ме е срам да му викам както са го кръстили в квартала, а именно Ивайло (на мое име, защото сме си приличали). А кучето е грозно и мършаво, а и противно на природата на кучетата е много глупаво и неориентирано. Е може би е малко по-умно от мен, но аз не го осъзнавам.

Добре да оставим това настрани и да си дойдем на думата. На мен кучето Страцимир (а.к.а. Ивайло – точно като мен) много ми харесва. Един ден прибирайки се от училището за слабоумни го видях, че се е качило на задни лапи и се протяга да хване един кокал качен на перваза ни. Ние живеем на първия етаж и аз честно да си призная нарочно оставям кокала там, за да  го провокирам да застане в тази поза. Видях го така и бързо изтичах до вкъщи отваряйки прозореца хващайки лапите му и ги завързах с въже, за да не мърда после слязох отново под прозореца и пред мен се откри невероятната гледна – целта беше постигната и кучето Ивайло беше изцяло мое ... потрих доволно ръце и си казах: „Ох на батьо адашчето падна ли ми” и прониквах в него 30 минути. Забелязах обаче, че семейството ми се е събрало и ни гледа и много се притесних. Но видиш ли те се оказаха по-големи изверги и от мен (е иначе по пътя на логиката аз от къде ще наследя тази безкрайна и необятна простотия) и всички му се изредихме. Чукахме, чукахме, чукахме и на някой му хрумна идеята да го парализираме, за да си го внесем вкъщи, за да го оправим и в мисионерската. Е свършихме си работата добре, семейния план беше изпълнен и аз съм много доволен, че го сцепихме.

П.С. Идеи как да проникна под черупката на костенурката Въртоломей?